Патрон на училището

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш,  в семейство на сладкар.В родния си град той  получава първоначалното си образование.

Може да разгледате презентацията за живота на Христо Смирненски тук.

 

През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско „присъствие“.)

До 1913 година Кукуш е голям български град. Там са родени много видни българи – революционерите Гоце Делчев и Тома Измирлиев, военният Петър Дървингов. От Кукуш е и революционерът македонист Димитър Влахов.

Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия. По вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш. Градът е опожарен. Изгорени  са  1846  къщи, 612  дюкяна  и  5  мелници.

Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството – продава вестници. От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома, Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания – най-напред на вестник „К’во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал.

От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в  магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания.

През април 1918 г. излиза първата му сбирка „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък  край Захарна фабрика. Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и за това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.

1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г.  започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен.

В края на февруари 1922 г. издателство – Общо работническо кооперативно дружество „Освобождение“ – отпечатва лирическата сбирка на Смирненски „Да бъде ден!“.

С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно той най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията.

Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи.

В  изданията „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета. „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ (24 септември 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „Йохан“ (27 януари 1921) и др.

През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София той продължава да пише и публикува.  По случай една стачка на тютюневите работници създава стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922).

През 1922 г. не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“.В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Препоръките им за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители.

В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество.

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберколоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши
25-годишна възраст.

„Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му.  Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев. Хилядна тълпа изпраща тялото на своя любим поет.

Страстният копнеж на Смирненски – „Аз ще дочакам празника на своите братя” – не се осъществява..